Последната песен на чинката
Чи-чи-чи-чи-чиу. Който е имал щастието като мен, да прекара голяма част от живота си сред природата, познава тази песен на чинката. С нея тя посреща пролетта. Тези божествени трели, изпълват с радост и живот всичко наоколо.Бях забравил тази случка, когато една сутрин се събудих с това чуруликане, идващо неопределено някъде отвътре, дълбоко в главата ми, с тъпа болка и чувство за вина. Постепенно изплува спомен от моето детство, онази далечна преди повече от 50 години кишава и дъждовна пролет на 1957 година. Долна баня, моето мило, китно родно село, не се виждаше от дървета и зеленина От всякъде се носеха песни на славеи чучулиги лястовици косове, чинки къдънки въртошийки врабчета гургулици и много други пойни птици. През м. Май снеговете се топяха горе в Рила. Реките Марица Бистрица бушуваха буйни, бистри .Миришеше на
минзухар синчец, съсънки, ведрици. На разтопен, разбиващ се в скалите ослепително бял сняг. Дедите бяха ни оставили един прекрасен оазис. Една божествена, девствена природа пълна с живот. . . Жалко, че от това не остана нищо.
Шум и трясък от коли, желязо, асфалт, бетон....боклук.
Долна баня, полека се превръща в пустиня. Няма вода, няма гора. Няма ги птиците. Няма я вярата. Синджирите от гъски, патици, лебеди, жерави, бекаси, вече са минало. Злата ламя ‘’ КАСКАДА СЕСТРИМО’’ заключи изворите и промени живота до.... жалко съществуване.
Тази пролет, в която ме отнесоха спомените, с мой приятел и връстник, си направихме нови ластики ‘’прашки’’. Влязохме в една овощна градина до ‘’СЕЛСКОТО ДЕРЕ’’ за да ги изпробваме. Тревата, храстите, дърветата, бяха натежали от вода. Сива сребърна броня. Много дъждове се лееха тази пролет. Трудно се ходеше и веднага бяхме мокри до кръст.
И...чин...чин. И...чин...чин...чин.
Чинката ни беше забелязала, и предупреждаваше малките за опасностa. Знаех ,че колкото по ги приближавам , тревогата и се засилва и това чин...чин...чин става като едно. Така сe ориентирах. Приятелят ми беше хванал в друга посока.
Изведнъж, през клонките на ябълката, зърнах мъхестата топчица ха гнездото. Не знам какво е ставало в малката главица на чинката, но тя изпадна в ужас. Писъкът и се сля. Боже как се молеше. Вече не се пазеше. Внезапно, кацна в гнездото и пропя тъжно. Чи...чи... чиу
Не издържа. Беше се сбъркала.
Разтреперан, разтеглих ластика до край прицелих се и пуснах. Камъчето отнесе част от главицата и. Телцето примря, замръзна за миг, после бавно потрепера. Покапа кръв. С изтичане на последните искрици живот разпери крилца и покри гнездото.
Покатерих се и я грабнах. Под нея зеваха пет жълти клюна.
След няколко дни минах пак. Мравките бяха нападнали студените и мъртви телца на жълтоклюновците. Явно беше загинал и другия родител.
След повече от 50 години отидох на това место .Овощната градина я нямаше. Беше изсечена за дърва. Като ударена от шрапнел се държеше самотно и единствена... ябълката. Спрях и мълчаливо я гледах. Чакаше ме да дойда. Единствения свидетел на злото което сторих.
Сега вече знам, че чинката не беше се сбъркала, а изпя последната песен, на своите малки рожби, които никога нямаше да видят зелените буки и бистрата студена кладенчова вода.
На младини човек получава много рани. Някои от тях, на старини се появяват отново и го болят все повече и повече , докато го вкарат в гроба.